Първата приемна майка у нас Кина Рашева: Да отгледаш добър човек е най-важната мисия

Въпреки многобройните спорове дали Осми март е празник, който принадлежи на друго време, и дали не е обидно дамите да бъдат почитани само веднъж в годината, на този ден едва ли някой пропуска да избере десетте цифри, записани в телефона като „мама“.

Затова по повод утрешния празник искаме да ви разкажем за една жена, която четири пъти печели титлата “майка”, като доказва, че притежанието й се простира извън биологията и гените, че се печели с любов, грижа и всеотдайност.

Още по темата

• На добър час, випуск 2016!
• Първата приемна майка у нас Кина Рашева: Да отгледаш добър човек е най-важната мисия

Тази жена е 74-годишната Кина Рашева от пловдивското село Куртово Конаре. Преди 16 години пенсионираната вече лекарка отваря сърцето си за дете в беда и така става първата приемна майка у нас. Историята започнала като много от тези на други приемни родители – с посещение в дом. По Коледа Кина отишла в пловдивското сиропиталище „Рада Киркович“, за да прочете свое стихотворение, посветено на децата. Погледите на всички малчугани останали в сърцето й, но най-дълбоко я трогнала тъгата, която видяла в очите на 9-годишния Мариян. Кина и нейният съпуг Атанас предложили да вземат момченцето у дома за лятото. „Някои от децата имаха лели, баби, които, макар и рядко, ги вземаха при себе си. Само Мариян никога не беше вземан от никого. Сърцето ми се сви и поисках да прибера него“, разказва първата приемна майка. Малкият бързо свикнал с новото семейство и се привързал към тях. Един ден, когато краят на ваканцията приближил, Мариян прегърнал Кина и казал, че ако го върне в дома, ще се самоубие. Объркана, жената веднага позвънила на директорката на „Рада Киркович“. Тя реагирала свткавично: още на другия ден пристигнала в Куртово Конаре заедно със социални работници и за първи път обяснила на Кина какво е приемната грижа. „В онези години това беше само проект на английска неправителствена организация, не беше въобще познато в България“, връща лентата назад лекарката.

[divider]Бедно, но с обич[/divider]

Поверили им детето, въпреки че семейството не е богато. Мариян бил щастлив, защото имал телевизор, двор с цветя и животни. Завършил училище с отличие, а след това продължил да учи в Пловдивската духовна семинария. Момчето е талантливо, пее хубаво и свири на пиано. Сега не работи по специалността си: опитва си късмета като общ работник в Англия, чувства се добре и често се чува с Кина и Атанас, които нарича “майка” и “татко”. Редовно им изпраща пари – да добавят някой лев към пенсиите, с които иначе трудно се живее.

„Животът ми е бил като одисея“, усмихва се Кина, която не подозирала, че след Мариян и е отредено да спаси живота на още няколко хлапета. Втора била Петя. Когато я довели в дома на лекарката и съпруга й, тя била почти безжизнена и с установено умствено изоставане. С грижа и любов успели да я вдигнат на крака. Момиченцето тръгнало на училище, успокоило се. Кина положила  огромни усилия да я обучава у дома, за да навакса изпуснатото учебно съдържание. Седели с часове над уроците, благодарение на което Петя успяла да завърши гимназия. Атанас, който на младини ръководел движението на ЖП гарата в Куртово Конаре, е сръчен с шевната машина и лично се заел да изработи дрехи за момиченцето, което дошло у тях само с една лятна рокличка на гърба си. Днес Петя е омъжена в недалечно село, а млади и стари все още се виждат по празници.

[divider]Отворена врата[/divider]

Въпреки че Кина и Атанас Рашеви са вече на години, домът им продължава да е отворен за деца и младежи в беда. Макар да не получава парична помощ от държавата за един от последните си приемни „синове“ – Андон, възрастната двойка на добра воля продължава да се грижи за момчето. Той е на 22, но е 12-и клас, защото късно е тръгнал на училище. По закон приемните семейства имат право на финансови субсидии за деца и младежи до 18-годишна възраст. Андон излиза от тази категория, но е спокоен – знае, че приемните му майка и татко от село няма да го изоставят. Учи в пловдивска гимназия и разчита да преспива в жилище от защитен тип, но дойдат ли почивните дни, бърза да хване автобуса към Куртово Конаре.

Покрай Андон, Кина и Атанас протегнали ръка и на братчето му Кънчо. „Предупредиха ни, че е труден тийнейджър – бяга, където и да го настанят, изчезва от пансионите. Бил с умствено изоставане, скитал с клошари.  Попитайте сега в училище дали има по-кротко дете“, гордее се приемната майка. Учителите го приели в клас с идеята да научи поне основни неща по различните предмети. „Ако може да запомни по две-три изречения от урок, пак добре“, предупредили преподавателите приемната майка. Тя обаче се заела да ги опровергае: сдобила се с педагогическа литература, решавала задачи, писала домашни. Днес бившият малък скитник е един от най-добрите в класа си по математика; голямата гордост на Кина е, че наскоро получил и отлична оценка за есе по литература.

[divider]За силата на доброто[/divider]

Преди месеци прочутото с добрината си семейство Рашеви понесло тежък удар: Атанас бил диагностициран с рак. „Понесох го много тежко. Лекарите ме предупредиха, че не могат да го оперират, защото няма да издържи подобна интервенция. Но не се отказах да се боря за мъжа си“, казва Кина. Макар самата тя да е медик и човек на науката, вярва изключително много в алтернативната медицина. Започнала да прави на мъжа си имуностимулиращи отвари. Най-голямото й оръжие били молитвите. „Вярвам в Бог. Вярвам, че не трябва да обиждаме, да се гневим, за да не отравяме тялото и мислите си. Аз съм убедена, че точно заради това последните изследвания на съпруга ми са стабилни, че показателите са по-добри“, не крие вълнението си жената.  Научила и четирите деца да се молят. „Най-много се гордея с това, че са добри хора. Всички съм ги учила освен нужното за училище, на още две неща – да се молят и да оказват първа помощ“, разказва Кина.

Кина и Атанас Рашеви в дома си. Снимка: stamboliyski.tv

За дългогодишната си „служба“ в помощ на децата тя има награда „Достойните българи“ на вестник „24 часа“. Поздравил я лично президентът Росен Плевнелиев, а малко по-късно получила и титлата „Почетен гражданин на Стамболийски“. И макар да не крие, че е благодарна за признанията, първата приемна майка има друга житейска философия. „Когато си тръгнем от този свят, няма да има значение какви дипломи, признания и имоти имаме, а само колко добро сме направили“, категорична е тя.

„За Осми март искам да пожелая на всички читателки на блога на Мтел на първо място да не забравят, че са майки, ако вече са имали това щастие. Независимо дали детето е свое, или прието. Отделяйте време, възпитавайте децата. Ако отгледате добър човек, вашата мисия е вече изпълнена“, усмихва се Кина Рашева.

Вече няколко години Мтел работи в партньорство с Националната асоциация по приемна грижа в подкрепа на приемната грижа у нас, която е възможност за децата, лишени от грижите на родителите си, да израснат в семейна среда. От началото на партньорството си с неправителствената организация телекомът е инвестирал под различни форми на финансиране над 240 000 лева за приемната грижа у нас. Компанията подпомага провеждането на ежегоден национален лагер за приемни деца, осигурява ученически пособия за учениците от приемни семейства, а по-големите от тях получават кариерно консултиране за младежи. През 2015 г. компанията дари 30 000 лева, с които в София предстои да бъде изграден Център за подпомагане на приемни родители.

Като част от усилията си да популяризира каузата на приемните родители и техните малчугани, Мтел организира изложба, която показва лицата на детството в приемна грижа. Снимките в нея са дело на фотографа Радич Банев и са уловили вълнуващи мигове от живота на приемните семейства. Досега фотографиите бяха изложени в София, Стара Загора, Бургас и Пловдив. 

Трогателните истории на изоставените деца и хората, които отвориха домовете и сърцата си за тях, можете да видите в галерията. 

[divider]галерия[/divider]

Теменужка и Петър Петрови, приемни родители:Взехме едното ни момиченце от болницата. Беше изостанала в развитието си и имаше опасения, че няма да бъде нормално дете, че няма да говори и разбира, но 2 години по-късно говори, храни се и обича. Когато дойде у нас, второто ни момиченце не говореше и гледаше злобно хората. Вече разрешава да я гушкаме и ни търси за прегръдки. За първи път тази година двете видяха морето. А ние от години се учим на любов.

Марина Димитрова, приемен родител: Родила съм се в сиропиталище. Майка ми ме е оставила след раждането. Станах приемен родител, защото исках да помогна на дете и да му дам шанс да бъде спасено. Видях моето момиче и знаех, че никой няма да я иска. Беше подготвена да бъде местена в дом за деца с тежки увреждания. Вече 7 години сме заедно, като за тези години най-големият успех е, че тя е щастлива, самостоятелна и мечтае.

Поля Иванова, приемен родител: Осинових Веско, когато беше на 4. Не говореше, мучеше, беше достигнал развитието на 10-месечно бебе. Когато го видях, знаех, че ще станем семейство. Сега говори, танцува, може да опъне палатка и да прави баница. Двамата решихме да се грижим за приемния му брат Георги. Той е роден от непълнолетна майка в абстиненция, с тежка умствена изостаналост. Когато дойде у нас, обърна сърцата ни. Обича да го гушкам и галя. Разбират се с Веско, правят бели заедно и естествено – винаги другият е виновен.

Теменужка Колева, приемен родител: Когато бебокът дойде при нас на година и три месеца, не издаваше никакъв звук, не показваше емоция. Не можеше и да седи – прикрепвахме го с възглавници, а той стоеше кротко с биберона, без да плаче. Днес, на 2 години, момченцето ни се държи храбро и прави първите си крачки. Расте с нашите внуци, вече казва „кака“, „баба“ и „деди“. Обикнахме го толкова много, но искаме той да има истински мама и татко.

Мария Благоева, приемен родител: Живеем заедно от 3 години. И двамата са от дом. Не можеха да говорят. Сега баткото чете. Любимата им приказка е “Майчина сълза”. Мечтата на Георги е да стане пожарникар, за да спасява хора, а на Галя – медицинска сестра, по същата причина. България е в добри ръце и може да бъде спокойна за своето бъдеще. Гошко и Галя ще я спасят.

Мариана Симеонова, приемен родител: Прибрах малката, когато беше на 4. Не говореше и дума, а само плачеше. Днес, две години по-късно, тя вече говори, разбира всичко. Често ме пита: „Защо аз нямам майка и татко?“. Мъчно ми е, че понякога изпада в странни състояния, които не мога да контролирам – сякаш не ни чува и вижда. Може би от местенията от дом в дом, от травмите, които е преживяла. Но тя е храбра и ще бъде щастлива. Сигурна съм.

Цветана Станкова, приемен родител: Катя беше на 7 месеца, когато дойде у нас, а днес вече е на 5 години. С тежки заболявания е, състоянието й изисква постоянни грижи. Отначало лекарите смятаха, че тя няма да може да ходи и говори, но момиченцето ни ги опроверга – прави и двете. Наскоро се разболя тежко и ни предложиха да я върнем в сиропиталището. Но аз не я оставих. Ще се боря за детството й.

Галя Маринова, приемен родител: Една Коледа у дома дойде той – малък човек с деформирана главица и изкривено личице. Родителите му го обичат, но нямат знанията да се грижат за него. Пред очите ми малкият открива и покорява света. Проходи, проговори, тръгна на градина. Предстои му най-трудното – да разбере защо някои деца имат две майки – родна и приемна. А той е обичан и ще расте обичан. Това е важно за децата ни.

Виолета Гергова, приемен родител: Аз съм приемна баба, стара съм, за да съм майка. Но обичам моето момиченце като родно. Когато дойде у дома, нямаше прогнози, че ще е добре. Уврежданията бяха оставили трайни следи в детството й, никой не поемаше отговорност за бъдещето й. В началото плачеше тихо и самотно. Сега обича и се усмихва. И расте. А преди време я отписваха.

Руска Петелкова, приемен родител: Тя е на по-малко от четири години, а вече е сменила две приемни семейства, била е и в дом. Родителите й са нечуващи. Малката е дружелюбна и много обича другите деца. Всяка седмица у дома идват нейните родни мама и татко и тя им се радва искрено. Докато тя се върне вкъщи, аз ще я пазя и обичам.

Галена Георгиева, приемен родител: Работех в дом за умствено изостанали деца и там видях Криси. Обикнах я и пожелах да я взема у дома. Криси вече е голяма – на 16. Ходи в помощно училище, обслужава се сама. Имам само една мъка. Когато след 2 години стане на 18, трябва да отиде в дом за възрастни с увреждания. Надявам се да се намери начин децата с увреждания да остават с приемните си семейства и след навършване на пълнолетие. Те имат нужда от нас.

Елена Атанасова, приемен родител: Бисер (11 г.) и Тарзан (10 г.) цял живот са били местени от дом в дом. Когато станахме семейство, беше трудно, бурно, с много сълзи, понякога безнадеждно, но имаше и много усмивки и забава. Бисер беше затворен, без самочувствие, сърдит на целия свят. Тарзан беше „побойникът” в дома и училището. Сега сърцето ми е пълно с щастие и радост, като ги видя усмихнати, горди и спокойни. Защото приемната грижа е повече от родителство. Тя поправя щетите.

Линка Найденова, приемен родител: С разранена от паразити главичка, с жестоки възпаления, уплашена и неспособна да каже и думичка – такава беше Петя, когато дойде при мен преди половин година. Сега с гордост заявявам, че у нас живее здраво, щастливо и променено дете. Само на 3 години е, а вече умее да подрежда дрехите си, схваща всичко и дори говори. Казва ми „Ти си моята баба“. И, да, аз съм нейната баба.

Ружа и Васко Фърцови, приемно семейство: Двете хлапета са у дома вече 5 години. В началото бяха като Маугли – не умееха нищо, нямаха навици. Днес те са деца като всички други, ходят на училище, забавляват се. Малкият имаше умствено изоставане, но вече наваксва. А госпожицата ни е за пример. Искаме за тях истинско и щастливо детство.

Фатме Исмаилова, приемен родител :Аз станах приемен родител, защото моите деца пораснаха и заминаха. Когато взех двете приемни деца, бяха все едно изкарани от кофите за боклук – мръсни, тъжни и уплашени. Първото нещо, на което се радваха истински, беше водата. Истинска радост е, че те се привързаха лесно към мен. И затова раздялата ще е трудна, но това е част от живота.

Петко и Иванка Петкови, приемни родители: Нямахме претенции за децата, за които да се грижим, когато решихме да станем приемни родители. И така у дома попаднаха двама 11-годишни младежи с умствена изостаналост и психични страдания. Един ден направиха голяма пакост и помислиха, че ще ги върнем в сиропиталището. Тогава двамата се прегърнаха и започнаха да вият като изоставени кучета в средата на стаята – толкова бяха страдали. Това не се забравя. Сега се учат да вярват и да обичат.

Дарина Цочева, приемен родител: Изведохме я от дома преди половин година, беше на 3. Родена е с една ръчичка. Но това кратко време се научи да се облича, да се храни, да играе, да се обува. Упорита е. Между нас има привързаност. Най-силното ни преживяване беше това лято, на морето. Тогава научих, че тя обича водата и се радва истински на слънцето.

Йорданка Шафер, приемен родител: 14 години от живота на моята Рози преминават в нищета и несигурност – понякога без легло и покрив над главата. Сега е у дома и има право да изказва мнение, да взема сама решения. Видя за първи път баща си. Рози вече се вглежда в света и в хората с открит и топъл поглед и чертае свое бъдеще. Иска да помага на хората. А аз разбирам това.