„Четири серии“ на световноизвестния холандски фотограф Ървин Олаф могат да бъдат видени до 19 октомври в Националната галерия в София. Изложбата е част от фестивала „Фотофабрика“ и е организирана с подкрепата на Мтел.
Олаф ще пристигне у нас през октомври, за да бъде специален гост на церемонията по награждаване на победителите в журналистическия конкурс за технологии, иновации и наука Mtel Media Masters, което тази година ще се състои на 18 октомври.
Малко повече от месец преди да го видим в София, публикуваме интервюто му, включено в официалния каталог на изложбата на Ървин Олаф у нас. С него разговаря Боряна Телбис.
Ървин Олаф
Докато следвате журналистика в Утрехт, се влюбвате във фотографията, след като и ваш учител ви казва, че сте добър. Спомняте ли си този момент на професионално прозрение?
Все още помня как проявявах първия черно-бял филм с портрети на няколко мои приятели и магическото чувство, което изпитах, когато видях мокрите негативи на фотографиите. Най-вълшебният момент беше, когато започнах да отпечатвам първите екземпляри от тези негативи. Лека-полека образите оживяваха. След този първи път се почувствах толкова щастлив и знаех, че това ми пасва много повече от писането (до този момент учех за пишещ журналист). Но минаха около две години след първоначалната еуфория, преди да започна да се чувствам поне малко уверен относно фотографиите си. И до ден днешен има страшно много моменти, в които се усещам несигурен в процеса на създаване на фотографски арт проект.
Медиите ви наричат „комерсиален воайор”, „модерен демон”, „прозорлив хулиган”. Как възприемате тези определения?
Понякога съм поласкан, понякога – обиден, но през по-голямата част от времето не знам какво се пише за мен, защото вече не гледам. В сегашното интернет време започнах все повече и повече да избягвам да чета мнения за себе си, както и много други теми. Всеки си има мнение, но заслужава ли си?
Днес виждам себе си като визуален артист, който използва фотография и филм като инструменти, за да изрази себе си. И коментирам света такъв, какъвто го виждам. Използвам езика на красотата и понякога на рекламата, за да покажа мълчаливото страдание, което изпитват много хора по света. Това е една от темите, които ми харесва да изследвам. Наясно съм, че принадлежа към една малка група на артисти щастливци, които могат да правят каквото искат и да получават признание от много хора с различен социален бекграунд и възраст.
Някога интересувало ли ви какво казват критиците за работата ви?
По принцип не ме интересува, макар че един път се сблъсках с лоша и агресивна анти-Ървин Олаф критика в собствената си страна. След този текст реших, че целият артистичен свят в Холандия може да ме целуне отзад и че ще правя само това, което искам, и няма повече да слушам холандски критици интелектуалци.
Но има няколко приятели, чието мнение ценя високо. Един от тях е хореографът Ханс ван Манен, който е много скъп за мен човек, научил ме още в началото на 90-те как да правя сребърно-желатинов принт на баритна хартия и как да работя с фотоапарат Хаселблад. Друг човек, чието мнение ценя изключително високо, е моят мениджър Шърли. Тя успокоява емоциите ми и винаги създава възможности за реализирането на нови проекти.
Замисляли ли сте се да изоставите фотографията и да се концентрирате върху нещо друго?
Никога не съм се разочаровал от фотографията технически, макар че понякога се ядосвам, когато техниката отказва по време на снимки. Винаги ми е харесвало фотографското изкуство като начин да изразя себе си. Но много пъти съм бил разочарован от мен самия, особено когато съм измислил мащабна и сложна идея и щом стане време да я реализирам, виждам колко глупава или мегаломанска е. Но никога не съм се отказвал по време на снимки и нямам против да преснимам, такива неща се случват.
“Здрач”
Как ви се струва, каква част от работата на фотографа е неговото его?
Не вярвам да има една част от фотографията, която да казва повече за егото на фотографа, отколкото друга. Говорейки за себе си, аз харесвам смесването на техническото съвършенство с човешкото несъвършенство, което се получава по време на снимането. Да покажеш един перфектен свят с малко грозни пукнатини по него. Никак не ми допада техническото несъвършенство, макар че знам, че прекалената перфектност създава огромна дистанция между произведението и зрителя и прави снимката студена и нереалистична. За мен това е най-голямото предизвикателство, къде минавам границата?
Налагало ли ви се е да правите компромиси с работата си?
В кариерата си като комерсиален фотограф съм правил много. Нормално е, когато снимаш за клиент. Но тези клиенти винаги са ми давали възможността – с парите, които са ми плащали – да реализирам собствените си фотографски и филмови проекти. И в тези проекти не правя никакви компромиси; създавам това, което искам, дори може би е по-добре да се каже, че имам нужда да създавам тези неща, и това е всичко. В противен случай няма никакъв смисъл да правя собствени проекти.
Ако клиент би искал да ви наеме за кампанията си, какво трябва да знае? Каква част от комерсиалната работа ви се струва най-интересна?
Дълго време ми харесваше да се уча от тези задачи, защото в по-голямата си част технически са много предизвикателни. Но в последните десет години пазарът се е променил, променил съм се и аз. Рекламата в много страни в момента играе на сигурно, няма много креативност и е пълна с безлични концепции. Но и аз вече търся други предизвикателства. Днес ме интересуват повече проекти, в които клиентите искат да отразя продукта им с моята фотография или филм.
Как изглежда днешният свят през обектива ви? Какво виждате?
Не се чувствам съвсем удобно в него. Все едно има сблъсък между Севера и Юга на света. Вода срещу петрол. Религия срещу религия. Заради всичко това много хора се разселват и Запада изглежда парализиран. Чувствам се европеец и обичам европейската си идентичност, но понякога се чудя защо политиците реагират на някои неща по такъв начин. Затова от тази година започнах да създавам скулптури, вдъхновени от 3D фотографията. Една от тях, висока 2,5 м, представлява гола жена от дърво с протегната ръка. Това е вдъхновено от инцидентите в новогодишната вечер в Кьолн с германски жени и мъже от северноафрикански произход. След това кметът на града – също жена – каза, че за в бъдеще жените трябва да държат мъжете на една ръка разстояние. Другата инсталация, която направих, е мраморна статуя, като реакция на решението на италианското правителство да покрие голите мраморни статуи, когато по-рано тази година на държавно посещение в Рим беше иранският президент Рохани. Ще продължавам да правя 3D фотографски скулптури всеки път когато в Европа се случи някакъв политически инцидент, в който по мое мнение политиците ни са готови да изтъргуват постиженията на европейската култура и цивилизация.
Как намирате мотивация, за да продължите?
Понякога в гнева, понякога в страстта да изследвам нова област на фотографията, понякога в чувството, че имам нужда да кажа нещо или да изразя себе си със снимки, с филм, с инсталации или дори, както е в последно време, със скулптури, базирани на 3D фотография.
А идеите и креативността? Как намирате гориво за този двигател?
Като съм гневен от време на време, но и като ходя на почивка, като се наслаждавам на живота, като разговарям с млади хора, като гледам тъпа риалити телевизия като инструмент за размишляване. Като се наслаждавам на шума на вълните, като чета книга или гледам филм.
“Изгрев”
Кои са любимите ви истории, които разказвате чрез проектите си?
От години съм запленен от начина, по който един друг разчитаме езика на тялото; тъгата изглежда различно от емоцията на очакването, самотата изглежда различно от гордостта и така нататък, и така нататък. Обожавам да създавам истории, без да разказвам историята. Всички елементи водят до една неразказана история, която дори аз не знам. Освен това, за какво става дума в историята до голяма степен зависи от зрителя. За постигането на това използвам всички налични елементи – светлина, пространство, декор, език на тялото и така нататък.
Ще ни разкажете ли малко повече за работата ви със светлината.
Тя винаги е сред ключовите елементи от една фотография. Изходна точка, точно до самата идея. Винаги я правя емоционално, не по традиционния начин. Но накрая винаги знам защо съм използвал едно или друго осветление. Например, в серията Мъка (2007) исках да покажа емоцията на тъгата колкото се може по-дълбоко и по-силно, и от личния си опит ми се струва, че мъката е най-голяма, когато светът е щастлив, птичките пеят и слънцето грее… Когато хората се наслаждават на пролетта. Затова и светлината в Мъка е вдъхновена от светлината през пролетта.
В Берлин (2012) исках да говоря за настъпващия тъмен, гръмотевичен облак, който ще надвисне над европейската цивилизация, затова избрах осветление, което идва от едната страна и понякога завършва в пълна сянка, за да подчертая буреносния облак.
Интересно ли ви е какво правят другите фотографи? Как се промени фотографията в последните 20 години според вас?
Сега не гледам много какво правят колегите ми не защото не ме интересува, а защото ми се ще да запазя собствената си идентичност колкото се може повече. А фотографията се промени невероятно! Дигиталните технологии и фотошопът направиха революция, помитайки по пътя си лабораториите и майсторството. Това е тъжно, но пък създава и нови възможности.
Как виждате мястото на технологиите в света на фотографията?
Струва ми се, че бързите и прекалени промени не са за добро; те унищожиха голяма част от майсторлъка във фотографията и объркват много хора. Поне мен объркват със сигурност! Затова наскоро пак си направих тъмна стаичка, където за в бъдеще да проявявам черно-бели фотографии и да експериментирам със стари техники като карбонов принт. На 57 години съм и лека-полека си пропълзявам обратно под камъка.
Социалните медии улесниха възможността човек да стане фотограф, да има фенове, дори слава… Какво е мнението ви относно пикселизацията на света, в който живеем?
Камерата в мобилните ни телефони е сред революциите в последните години. Мисля, че всеки ден се правят поне 10 000 великолепни снимки. Но какво значение има всичко това? Какво ни казва, какво добавя към вече съществуващото? Ако размишлявам прекалено много върху това, се натъжавам.
“Мъка”
Фотофабрика представя в София сериите ви Черни, Мъка, Здрач и Изгрев. Защо решихте да ги оформите по този начин?
Става въпрос по-скоро за емоционален избор, отколкото за рационален. Исках да създам изтънчена изложба с висококачествена фотография, каквито са сериите Черни и Мъка. Искаше ми се и да направя връзка между мои стари и нови неща; Здрач и Черни имат връзка, а пък Изгрев е отражение на Здрач.
След 2001, когато вече бях направил силните си, шокиращи за мнозина, серии Кралска кръв, Жертви на модата и Рай, приключих с темите с насилие. Щеше ми се да се обърна навътре и да говоря повече за отношенията между хората и за езика на емоциите. Раздяла беше началото, а Мъка според мен е връхната точка.
Сега ми става все по-интересно да създавам светове, изградени от видео, фотография, скулптура, звук и пространство.
Ще бъдете лектор на тазгодишното издание на Мтел Медия Мастърс. Разкажете ни малко повече за лекцията си „Да уловиш креативността”.
Ще се опитам да разкажа за опита, който имам, и за това как времето, в което съм бил млад, е повлияло на работата ми, особено в по-ранните години. Също така ще покажа и обясня развитието на работата ми напоследък, ще прожектирам и няколко кратки филма. И след лекцията ще бъда много любопитен какво имат да ми споделят или да ме попитат фотографите (най-вече младите).
Вижте моменти от откриването на изложбата “Четири серии” на Ървин Олаф в Националната галерия в София. Снимки: © Doriyan Todorov photography
