„Не ме бива. Скоро всички ще го разберат. Истината за мен ще лъсне на бял свят“. На кого не му е минавала подобна мисъл през ума в някакъв момент? Ако сте от хората, които прекарват много време онлайн или работите в сферата на високите технологии, е много вероятно и вие да се изпитвали в даден момент т.нар. “синдром на самозванеца”.
Технологиите ли причиняват синдром на самозванеца?
Хубаво е човек да е самокритичен. Но когато той си върши работата добре, а в главата му честичко се прокрадва мисъл от типа „аз съм си некадърник, просто те не го знаят… но ще разберат“, това е нещо повече от обикновена самокритичност. Става дума за чувство за неувереност, известно като „синдром на самозванеца“.
Защо пък „самозванец“? Защото такъв човек смята, че в някакъв бъдещ момент всички околни професионалисти ще разкрият неговата (нереална!) некадърност и ще го обявят за самозванец в своите среди.
Въпросният синдром засяга средно 30% от работещите хора, според оскъдните статистики по темата. При боравещите с нови технологии в професията си, рискът е много по-висок – около 70%.
Причината, хората които работят в технологичната сфера да са по-уязвими е, че дигиталният свят изкривява нашите представи за истинския. Всички виждаме привидно бляскавия живот на бюти блогъри, критици, инфлуенсъри и прочее онлайн знаменитости. Всички виждаме профилите на топ специалисти, които се отбелязват на поредната конференция, след поредната си успешна презентация.
И ние, хората живеещи в този дигитален свят, стоейки си тихо пред компютрите, си казваме: „Аз явно просто не ставам… “.
Какво не ни помага в тази ситуация?
От една страна, живеещите в сферата на технологиите често са неразбрани от своите приятели, роднини и познати. Когато се опитат да им обясниш какво работят – например „маркетинг-кампании във Фейсбук“, наоколо се появяват погледи, изпълнени с недоверие. Понякога в очите се чете направо: „Абе, управляваш, какво ли управляваш ти, сигурно чатиш по цял ден и си губиш времето“.
От друга страна, колеги от всякакви области често имат очакванията, че ще щом познаваш дадена технологична област, ще се справиш и с някоя друга, която изглежда близка.
Класическият пример е програмистът, когото често молят да поправи някой принтер или скенер. И ако все пак бъде достатъчно откровен да каже, че не разбира принтери и скенери, самото изричане на думите моментално засилва вътрешното му чувство, че всъщност не е достатъчно наясно с технологиите.
И какво всъщност може да помогне?
Разбира се, би било нереално човек да не се съмнява в себе си от време на време, казват психолозите. Съмнението и критичността към себе си ни тласкат към напредък, към развитие. Да вярваме, че сме безгрешни и знаем и можем всичко би било нарцисизъм.
Тогава къде е здравословната граница между самокритичността и синдрома на самозванеца? Ако започнем отдаваме успехите си само на външни фактори, вече нещо не е наред.
Как се излиза от капана? Човек трябва да наблюдава собствения си език. Ако някой Ви направи комплимент за добре свършената работа, а ви се иска да кажете „о, нищо особено“, то това е моментът да започнете да се борите със синдрома!
За да казват, че сте направили нещо чудесно, значи наистина е така. Кажете само „благодаря“ и им повярвайте! И не, няма лесно да се отървете от този пуст синдром. Но трябва да свикнете – щом Вашите колеги Ви ценят, има защо – вслушайте се в техните оценки.
