Защо все повече млади хора днес страдат от “бърнаут”? Как стана така, че дигиталните технологии уж трябваше да направят живота ни по-лесен, а в крайна сметка ни довеждат до прегаряне? Има нещо, което трябва да направим за себе си – и трябва да го направим сега: дигитална хигиена.
Беше 10:30 вечерта в уюта малка пицария всред студената зимна вечер и бавно дояждахме закъснелия десерт от закъснялата си вечеря със свидна приятелка, която не бях виждала очи в очи от няколко месеца. На стола до нея дежуреше чантата й. Oтвътре леко стърчаха два телефона – личен и служебен. Докато говорехме, служебният сегиз-тогиз „дрънкаше“. От време на време тя ме прекъсваше с припряно „чакай малко“, грабваше смартфона, прочиташе нещо набързо, натракваше нещо още по-бързо и нервно буташе телефона обратно в чантата. След това двете се мъчехме да възстановим последното изречение, което сме си казали, и продължавахме разговора.
Петя е само един от множество хора, за които работата е постоянно и навсякъде, дори в 10 вечерта по средата на важен личен разговор. За нея и много други като нея изглежда нормално да пишеш служебни имейли или оферти посреднощ в спалнята, рано заран още преди ставане, събота и неделя по време на шопинг или пикник. Днес, в условията на пандемия и призив за всеобща социална изолация, много други хора са в положението на Петя.
Връщам се назад във времето и се опитвам да си спомня кога загубихме яснота къде е границата между личния живот и работата.
Аз съм от онази порода човеци – обичам си работата много и я преживявам. Ако съм оставила статия без заглавие, сънувам как редя буквите му. Ако през деня съм имала интервю с хора, чиито къщи и домашни животни са изгорели в пожар, вечерта плача у дома.
И все пак ми се струва някак извратено да четеш служебна поща вечер в 10:30. Та и да бързаш да отговаряш, прекъсвайки събеседника си многократно. Мога да го приема, ако има нещо извънредно, разбира се, но не и ако е постоянна практика, всяка вечер, седмици, месеци наред.
Технологичното въоръжаване
Когато се появиха първите лаптопи, производители ни уверяваха, че ето, човек вече може да работи много по-пълноценно и по-ефективно. Убеждаваха ни колко страхотно скача производителността на труда, когато можеш да оползотвориш времето на чакане на летището в работа, вместо в протяжно „кибичене“. Уверяваха ни, че е божествено да се отървеш от досадното задължение да ходиш всеки ден в офиса и вместо това да можеш да работиш по пижама от дома си… или от терасата си в крайморския хотел… или от стаята си във високопланинската хижа.
Практиката да се дава служебен лаптоп първо бе само за избрани. Изглеждаше, че това са най-важните клечки в офиса. Един вид, те са благословени от висшето шефство да им се дава мобилен компютър, защото са много специални. „Простосмъртните“ работници оставяха настолните си компютри на бюрото в края на деня и отиваха да пият бира, ритат футбол или да излизат с половинките си. Чак по-късно вече и по-обикновените служители започнаха да получават работен ноутбук, та гордо да отнесат работата си у дома.
Някъде по това време започнаха да набират скорост и смартфоните. Видя се колко е лесно да изпратиш отговор на писмо – не е нужно да вадиш лаптопа, да го разгъваш, да тракаш… Не е нужно изобщо да носиш онази тежка чанта с мобилния компютър и всичките му „такъми“. Хората започнаха да пишат и отговарят по всяко време – късно вечер, рано сутрин, в неделния следобед…
Въпрос на очаквания
Така неусетно стигнахме до положението, в което задачи, които в общия случай могат да изчакат до 9 часа на следващия работен ден, се вършат в 22:30 у дома, или още с отварянето на очите заран. По времето, когато трябва да сме със гаджета на кино, със своите съпруги или съпрузи в прегръдка, със своите деца на масата, с книга в ръка на възглавницата или пък с приятели на пикник…. ние работим.
Работодателите, въоръжили своите служители с мобилен компютър и/или смартфон, очакват работниците да са готови на работа по всяко време. И работещите хора не могат да откажат. Нали затова са тия служебни компютри и телефони?!
Прегряването на прага
Накратко – работата превзе личния живот. Измести семейството, приятелите, хобито, да не говорим за почивката. Съзнанието е ангажирано с работните задачи 24/7.
Когато човек е млад и има сили, това не го безпокои“. Той живее с усещането, че има сили дори да работи денонощно, без да спи. Има чувството, че изобщо не е драма да си пиеш бирата с приятели и да си цъкаш имейли с шефа.
Ала продължителното обсебване от работата рано или късно води до онова състояние, когато човек „прегрява“. Наричат го „бърнаут“, но аз предпочитам по-простичното „прегаряне“ или „претоварване“. Когато човек е обсебен от нещо постоянно, без почивка, много време, съзнанието рано или късно „прегаря“. И, също като прегорялата манджа, белята е… дълготрайна.
Естествено, не можем да виним работодателите (много). В крайна сметка те искат това, което искаме и всички ние като хора в ежедневието си – максимален ефект с минимална инвестиция. И е нормално да очакват да сме постоянно на линия за работа, щом са ни дали служебен телефон и лаптоп.
Не можем да видим и джаджите – те са просто куп електроника, която прави това, което искаме от нея.
Дигитална хигиена
Ние самите сме тези, които трябва да очертаят границата между личния си живот и работните си ангажименти. Ние трябва да определим отново параметрите на работния ден.
Да можеш да отграничиш служебните задължения от личния си живот е въпрос на своего рода „дигитална хигиена“. Нейната липса е също толкова опасна колкото и липсата на физическата хигиена – обличането на домашни дрехи вкъщи, храненето от отделна чиния и др.
С други думи, дори и да не усещаме натоварване от среднощното писане на служебни мейли, пак е важно да знаем да спрем: да определим момента, в който работните задачи си остават „в офиса“, а човек се потапя в своите собствени занимания. В 9 вечерта таблетът е за гледане на смешни клипове заедно с приятели с бири в ръце, но не за скициране на проект за клиент. В знойния следобед на плажа край морето телефонът е за упътване на идващите по брега приятели, а не за проверка на нова оферта за купувач. В 7 сутринта мобилният компютър може да е за чат с роднини от другия край на света, които привършват работния си ден, но не за четене на „нощна“ служебна поща. Тя може да почака до 9 ч.
Накратко, нека джаджите ни бъдат средство за по-добър и приятен живот, а не за претоварване до степен на прегаряне.
