Сигурно на повечето от нас вече се е случвало: споделяш в някоя социална мрежа линк към интересна статия за, да речем, някоя известна особа, а после внезапно разбираш, че си баннат заради тая публикация. Нищо лошо не си казал, няма грубост, обида, расизъм или каквото и да е, но… бан. Че и нямаш право да се подвизаваш из социалната мрежа два месеца.
Големите ИТ платформи изглежда си правят каквото си искат с потребителската общност. Техните „community standards”, макар и добре разписани, са по-скоро мътна вода: човек никога не може да е сигурен дали няма да ги наруши с нещо съвсем невинно на пръв поглед.
Блокирана сметка
Тази тенденция беше потвърдена от скорошен случай, в който една от големите социални мрежи блокира сметката на един от своите изявени участници, без да е ясно защо. Да, сметката! Няма грешка в думата – става дума за сметка, в която постъпват пари, а не за профил. Лицето е видео-стриймър с доста голям брой последователи. Парите са идвали от рекламодатели, най-вероятно за неща, които човекът носи – я дрехи, я очила или нещо друго. Та сметката била блокирана, защото съдържанието на въпросния стриймър „не било подходящо за рекламодатели“.
Kак пък са се излъгали рекламодателите да дават пари на тоя стриймър, ако наистина съдържанието беше „неподходящо“?!
Отвъд това обяснение няма никакво реално нарушение, няма незаконно съдържание, няма агресия или сексисъм или порнография или расизъм или… въобще каквото и да е, което е забранено в условията за ползване. Всичко е легално.
Случката само потвърди, за пореден път, че големите ИТ платформи наистина си правят каквото си искат.
Законова принуда
Случката възобнови дебат, който се води от години вече: как да накараме големите ИТ компании да работят по-прозрачно, по-честно, с ясни правила? Трябва ли да ги задължим? А можем ли изобщо да ги задължим? Можеш ли да заставиш компания, чиято пазарна капитализация е колкото БВП на Италия, да прави каквото искаш? А как да направиш общовалидна регулация, като всяка държава си има различно законодателство?
Наскоро стана ясно и, че някои от най-солените глоби по европейския регламент за защита на личните данни GDPR са наложени на ИТ компании. От това обаче въпросните ИТ компании не са се разтревожили особено. Доколкото изобщо са взели някакви мерки, то е по чисто политически причини.
И може би точно тук се крие отговорът на трудния въпрос.
Политически хватки
През последните години започна да се развива тезата, че националните правителства не могат да накарат големите ИТ платформи да спазват различните законодателни рамки по света само със силата на „тоягата“ – наредби, глоби, забрани. Вместо това, според някои политолози, на големите ИТ фирми трябва да се гледа като на своего рода империи. Сиреч – с тях трябва да се преговаря дипломатично. Тези политолози застъпват тезата, че с дипломация може да се постигне много по-добър резултат – ако само подходим към големите онлайн мрежи като към самостоятелни държави.
Всяка съществуваща държава може да определи свой „главен преговарящ“ с големите ИТ платформи – вид посланик, който вместо с рестриктивни оръжия като глоби и разпоредби, да убеди големите фирми да бъдат добрички със силата на „убеждаваща комуникация“.
Тази теза звучи предизвикателно. Човекът, комуто може да се възложи подобна роля, трябва да е хем технологичен специалист с добро познаване на пазарите, хем да е добър медиатор и дипломат. А когато погледнем към света на ИТ специалистите, малцина от тях имат качества на комуникатори.
И все пак, може би това е липсващото звено, което може да ни помогне светът на големите ИТ империи да урегулира начина си на работа, да спре да бъде „Дивия Запад“, където всеки си прави каквото си иска.
А вие как мислите, кое е по-добре в регулирането на дейността на големите технологични платформи – „морковът“ или „тоягата“?
