Знаехте ли, че чрез гледане на стари снимки човек влиза в състояние, което е по-релаксиращо и успокояващо от медитацията? Това не е мое мнение – това е извод от проучване на CEWE (германска компания за печат на снимки), което завършва със заключението, че гледането на кадри от архива е чудесен начин за отмора, отпускане и удоволствие.
Колко често обаче се сещаме да погледнем старите си снимки?
„Ооо, не е често. Даже много рядко,“ отговаря ми Ремус Михалчи, мой приятел, изследовател от Тимишоара. Точно на другия край на спектъра е Таня Живкова, която е медицинска сестра от София – тя обича да разглежда снимки от по-ранни времена. „Използвах цифрова камера от 2004 година. Съхранявах снимки на карта памет и в компютъра,“ разказва Таня. „Бяха ми достъпни, но вече нямам компютър. През няколко дни ги разглеждах“. Споделя, че различните кадри пораждат различни емоции у нея – и радост, и тъга.
„За снимки се сещам често, но малко от тях са с мен в момента,“ споделя пък Найден Неделчев, експерт по информационна сигурност. „Пазя си ги на диск и CD-та, качих няколко избрани на Google Drive да си ги гледам от време на време. Но не са много и от време на време се сещам за някоя“.
„Най-доброто от снимките ми от пътувания стоят под формата на статии в Medium,“ казва Анна Чешня, колега журналистка. Други снимки съхранява в Google Photos. „Мога да кажа, че са лесно достъпни, но рядко поглеждам към тях“. Звучи ми като „Рядко поглеждам назад във времето“… Питам я колко често ги преглежда. „Бих казала – веднъж в годината“, отвръща Анна.
Спомени?!
И четиримата ми казват, че понякога симпатични стари снимки им изскачат във Facebook – и това е прекрасно. Припомня им спомени, забравени моменти.
А вие колко често се сещате да разгледате старите си снимки? Обичате ли Facebook да ви напомня какво сте снимали и споделили на днешния ден преди няколко години?
Понякога заснемаме страхотни, уникални моменти – фантастични преживявания…
Но ако не са социалните мрежи… кога бихме разтворили и разгледали тези някогашни кадри с уникални моменти?
Кога им идва времето?
„Фотографията е познат на всички ни метод за взиране в потока на времето. В старата снимка има само един-единствен миг, моментно състояние на телата ни или на пейзажа и сградата около нас, съхранена емоция за нещо преживяно, споделено време с любим човек. Но всъщност старата снимка въобще не е само един статичен образ – ще разберете това, когато я погледнете. Паметта или въображението услужливо ще раздвижат образите върху старата снимка, ще добавят още и още картини и тогава ще осъзнаете, че старата снимка всъщност е движение.“ размишлява Ваню Кръстев, колега и страстен фотограф, който споделя своите шеметни кадри в блога си „Нагревател“.
„Може би повечето от нас, когато са създавали своите красиви фотоалбуми, са си представяли как един ден, вече стари, седят пред камината и разлистват твърдите им страници. Но защо когато сме стари? Защо чак тогава? Най-вероятно, когато сме стари, няма да имаме какво друго да правим, освен да разглеждаме стари снимки. Стари хора разглеждат стари снимки… Всъщност кога точно идва мигът, в който посягаме към албумите със старите снимки? Когато имаме повече време? Когато ни е мъчно за някого или за нещо? Когато изпитваме някаква липса?“, пита той. Според Кръстев, старите ни фотоалбуми продължават да се гушат по рафтовете край книги и други вещи, ала ние сме твърде въвлечени в бързия поток на ежедневието и сякаш чакаме този поток да се позабави, за да ги преоткрием (най-често случайно, докато почистваме праха от рафтовете).
Дали не стана така, че цифровите ни фотоапарати и смартфоните „обезцениха“ снимките? Снимаме много, но рядко поглеждаме заснетото. Каква е стойността на подобни спомени?
Обезценяването на снимката
„В днешно време всеки човек има начин да направи изображение на една ръка разстояние, тъй като производителите на мобилни устройства са се погрижили да вградят в 99.9% от смартфоните снимащи функции. И така, ние си вървим като туристи по пътя на живота и от време на време нещо ни прещраква в главите, че трябва да заснемем, например, чинията с храна пред себе си или питието си на фона на плажа, или как някой близък прави маймунджулък по време на посещение на забележителност,“ размишлява Алберто Стайков, художник и майстор фотограф, в своя личен сайт „Фотографът от Макондо“. „Щракаме си ние наляво-надясно, кой за спомен, кой за документ…., и така от снимка на снимка си пълним паметта на телефоните, което ни принуждава да ги прехвърлим в друг носител и в повечето случаи ги забравяме,“ казва Стайков. „Ако аз бях цифрово изображение, щях много, много да завиждам на аналоговото сребърно-халогенидното върху филма, тъй като простосмъртните хора не виждат реалността в негативните образи, и за това ги копират – а ние, цифровите образи, потъваме в забвение в някой твърд диск на някой компютър или флашка и се молим като грешни души устройството, на което се намираме, да не се повреди или изгуби, защото тогава – край с нас“, казва той.
Но за какво са ни снимки, които не се сещаме да погледнем? „Образите са като нас, хората. Раждат се (чрез натискането на спусък или бутон), растат (чрез някакъв вид фотоувеличение), репродуцират се (по време на копиране върху хартия) и умират (забравени в някой кашон или папка). За да може един образ да живее, той трябва да бъде показван. Дали ще е на екрана на телефона, или компютъра, или в рамка на стената, или върху дървения скрин – няма значение. Виждаме ли го, той е жив. Не виждаме ли образа, той не съществува,“ казва Стайков.
… и на снимането
В много случаи и самото снимане се е „обезценило“, струва ми се. Споделям това с приятелите си фотографи.
Като че ли във времето, в което фотографията се правеше на филм с 12 или 24 пози (а после и с 36), човек много повече внимаваше във всяка снимка, която ще направи.
„Днес, когато говорим за стари снимки, обикновено имаме предвид онези от фотографските ленти, проявени и отпечатани на фотографска хартия. Светът обаче не е същият и създаването на снимки вече не е привилегия само на професионалисти, посветени в тайните на фотопроявяването и фотокопирането. Днес всеки разполага с устройства за създаване на цифрови изображения. Те могат да бъдат създавани моментално, по всяко време, във всякакви условия и в неограничени количества. Разполагаме с големи карти памет и онлайн услуги за съхранение и оптимизиране на изображения в облака. В този смисъл старите ни снимки отдавна не „живеят“ в хартиени фотоалбуми, а в автоматично организирани по дати дигитални албуми. Усилието да се създаде едно изображение е толкова малко, онлайн пространствата за съхранение толкова големи, че вече никой не си прави труда да подбира някакви по-специални моменти, които да запази,“ казва Ваню Кръстев.
Спомени…
Значи излиза, че все пак е добре, че социалните мрежи от време на време ни напомнят какво сме снимали преди години по същото време. От друга страна, не е ли смущаващо, че ни трябват ботове, за да се обърнем към своето минало? Ако една снимка казва повече от 1000 думи, то потъналият в забвение кадър на колко тишина е равен?